Padilla 260, Barcelona 08025
+34 602 01 28 42
mamu.blaga@gmail.com

Сънят

Сънят

Празничната кръгла, маса беше отрупана с лакомства.По средата имаше кристален поднос ,върху който се намираше разкошна, шоколадова торта.Околo нея съблазнително надничаха захаросани сладкиши с орехи.Екзотични плодове примамваха с необичайната си разноцветност, гарантираща сладост и сочност.Кула от бучки на захар извисяваше връх над жълти череши . Гроздови зърна преливаха от порцелановите чаши за кафе -аха да се изсипят върху чинииките препълнени с розова , пудра захар.В периферията на масата имаше само три блюда и четири стола , три от които бяха заети с тук присъстващите гости. Пред празният стол нямаше блюдо.

-А , значи ме очакват-си помисли жената надничаща през ключалката.

Преди да натисне дръжката на бравата и се искаше още веднъж да прегледа стаята и присъстващите.

Около масата бяха насядали баба ѝ, дядо ѝ и баща ѝ.Те доволно се черпеха от изобилието на масата и весело разговаряха.Игривият ,син пламък в камината радостно кимаше на роднините ѝ в такт с веселието им. Никога до сега от двадесет и пет годишният си живот Тя не ги беше виждала толкова весели и разговорливи .Докато ги гледаше скришно през ключалката сърцето и се изпълни с обич и топлота към баща ѝ и глупавите старчета.Защо досега никога не им бе казвала колко много ги обича?Беше щастлива и доволна , че след секунда ще бъде с тях на масата и ще пируват до безкрай.

Бабата топваше зърна грозде в розовата пудра захар и игриво ги подхвърляше ту на стареца до нея, ту на сина си отсреща.Дядото с охота приемаше гроздето направо от ръката на жена си, а синът им Михайл намирайки за несериозно това начинание правеше намусени гримаси , но в привидното му недоволство се четеше топлота и обич.„Баща ми , той вечно приемаше всичко сериозно.„- помисли си младата жена зад ключалката.Тази мила картинка стопли душата ѝ.Приска ѝ се тоз час да се присъедини към тази атмосфера на уют , топлина и толкова много светлина.

Натисна дръжката и се озова пред любимите си хора в топлата и уютна стая. Насядалите около масата се обърнаха към нея онемели и със замръзнали усмивки- остатък от току що прекъсната им веселба. Мълчаливото стъписване продължило безкрайно в съзнанието на младата жена я изуми до дъното на душата ѝ.,Какво става тука- да не се натрапих? Но това е моето семейство , мойте любими хора. Нима не съм желана тук?Очите и се напълниха със сълзи.„

Първа се окопити бабата.

-Елена, какво е станало с теб, миличка?- широко се усмихна старата жена.

– Детенце мое, премръзнала ли си. С тази лека риза….- поде дядото.

Момичето наведе поглед и се заоглежда. Що за страни дрехи беше навлякла? Значи затова ги е стъписала така, а не защото е нежелана.Беше облечена само по тънка ленена риза и с боси крака, които бяха посинели от студ. Опипа косата си и разбра , че тя бе спластена и мръсна. Ръцете ѝ бяха толкова бели, почти безкръвни.„ Как е могла да дойде на това разкошно пиршество облечена по този нелеп начин“.Разбираше учудването и изумлението на семейството си.Би трябвало да се поспретне преди да тръгне…………но от къде всъщност бе тръгнала? Как се бе озовала при тях?Помъчи се да си спомни , но странна, безпаметна, радост обхвана душата ѝ.Беше си у дома.Беше на сигурно и топло място изпълнено с любов и ……забрава. Чувстваше се в безопасност.

Бабата и дядото все още без да стават казаха:

– Ела седни при нас съкровище , ние ще те стоплим и нахраним…………..

Елена погледна баща си , който до момента дали защото бе прекалено изненадан или просто защото винаги си е бил студен човек все още не реагираше на нейното присъствие.

Бабата стана от стола , свали разкошният си кашмирен шал и протегна ръце към внучката си .Спомени нахлуха в съзнанието ѝ и се изнизаха през ума ѝ като пшенични зърна изтичащи през препълнен чувал.Спомни си разни случки когато баба ѝ протягаше ръце , за да я гушне.

– Ела да те загърна с шала си дете.

– Ще ти налея топъл шоколад- каза дядото – и взе една от изящните ,порцеланови чаши.В паметтана девойката се появи спомен от детството как дядото с препълнена кошница с ябълки и сламена шапка на главата си и подава узрелите плодове ,усмихнат и добър. В следващият миг спомена изчезна и на негово място се появи пълен мрак, смачкана кална трева …. и пак дядо ѝ с шепа червени ябълки.Това нахлуване на спомени обърка Елена .Тя се опита да пристъпи напред, но в съзнанието ѝ изкочи спомен от трясък и счупени на малки квадрадчета стъкла изсипващи се върху ѝ ………..

– Мило момиче- каза бабата усмихнато и протегна ръцете си за прегръдка-какво е трябвало да преживееш……..

Пасивен до този момент, бащата на Елена се изправи гневно :

– Назад!- намеси се той – назад! сядайте си по местата и никой да не я доближава- каза повелително той.

Елена стресната и изумена го погледна уплашено . Нов проблясък на спомен обърка момичето и замъгли съзнанието ѝ –редуваха се внезпни светукащи мигове с тъмни и кални петна………

Баща и правеше опит да се измъкне от стола и тромаво застана между родителите си и дъщеря си с разперени ръце..Беше забравила за болният му крак и колко страдаше докато се движеше.

-Но Михайл, тя ни е дошла на гости- обърна се бабата към сина си.- Елена, момичето ми, можеш да седнеш при нас и не обръщай внимание на сприхавият си баща.

-Никой да не се приближава до нея………….- заповяда той.- А ти , ти си върви .Върви си .Чуваш ли каквото ти казвам. Това не е твоето място, не още, не още….

Очите на момичето се наляха със сълзи.Тялото ѝ потрепера в конвулсиа и

тя горчиво се разрида. Усети остра болка в главата и десният си крак. Погледна ръцете си а те бяха целите покрити с квадратчета стъкълца и червена струйка кръв се стичаше между тях. Тежки сълзи закапаха по бледото ѝ лицето и направиха влажни дири по бузите и брадичката .

– Но татко , защо, защо не ме искаш?- попита тя ридаейки.-Винаги си бил твърде строг с мен.Никога ли няма да ме приласкаеш?

– Върви си .Веднага си тръгвай- посочи той вратата.

– Михайл не бъди груб, моля те нека поне да изпие чаша топъл шоколад с нас.? – прекъсна го дядото.

Тогава бащата с бърз замах перна пълната чаша с шоколад и тя се разля по пода чак до посинелите крака на Елена.Преди някой да може да реагира от непредвидимата постъпка на Михайл, той вече обръщаше пищната маса с лакомства . Елена с изумление видя замакът от захарни бучки как пада на земята и се пръсва на парчета. Тътен от преобръщаща се кола и строшени стъкла прозвучаха като спомен в ушите ѝ.Екзотичните плодове се разпиляха по всички страни на стаята – мирис на смачкана трева и бензин се понесе из въздуха– , но най-странното беше , че ярката светлина изчезна , синият пламък в камината угасна и стаята заприлича на мрачна и тъмна, гора със зловещи дървета и разнасящ се дим от преобърната кола в дънерите им. .Вълшебството бе разрушено и Елена потрепера от студ. Свита на кълбо в средата на зловещата стая тя с болка вдигна глава:

– Татко, татко , защо?- съкрушена и изумена изхлипа Елена.

– Върви си – каза баща ѝ с всичката строгост , на която беше способен.

– Остани, остани……….- заповтаряха бабата и дядото сгушени отстрани.

– Тръгвай , веднага- извика заплашително Михайл.

– Татко , защо татко……….-.Елена се тръшна на пода и усети милувката на топлият шоколад по дясната си премръзнала ръка или в мига проблясък топлото машинно масло изтичащо от смачкана , преобърната кола в дънерите на дърветата.Объркана и обезверена, Елена не спираше да повтаря: – Татко , татко………… …………………………………………………………………………………………………

– Мама е ! Мама е тука! Сестра, сестра -провикна се с надежда в гласа жената стискаща ръката на дъщеря си.

– Помогнете моля!…………Дъщеря ми дойде в съзнание.За Бога ,помогнете!

– Елена, Елена , чуваш ли ме? Всичко ще се оправи , само се бори, бори се за живота си………..Елена!

– Елена пое дълбоко въздух и през ресниците на очите си видя една бяла фигура да се надвесва над нея. Чувстваше се отпаднала и замаяна. От дясно майка ѝ стискаше студената ѝ ръка а тя с сетни сили заоглежда дали няма шоколад по нея.

Вратата на болничната сатя се отвори и с бързи крачки влязоха две медицински сестри а след тях дойде и побелелият , дежурен лекар.Пациентката претърпяла катастрофа, току що бе излязла от двучасовата си кома. Майката се оттегли встрани отстъпвайки мястото на медицинският персонал и със скръстени ръце се молеше горещо на Бог за спасението на момичето си. След като бе загубила съпруга си преди десет години, Елена ѝ бе единствената и най- скъпа душа на този свят. Тя горещо се молеше ту на Бога, ту на съпруга си и на всички светий за които се сещаше в момента. Молитвите ѝ бяха искрени и сърдечни, изригващи от цялата ѝ душа и сърце, от същността на душата и необятността на съзнанието ѝ с енергия сливаща се със силата на сътворението.

– Ще се оправи , госпожо– каза лекаря– ще претърпи много болка , но ще се оправи.Гарантирам ви го.

– Благодаря – отговори вцепенено майката на Елена след излизащият доктор .После добави:

– Благодаря!– с поглед извърнат към прозореца, към белите облаците, към синьото небе , към стратосферата .И това „ благодаря„ се отправи към дълбините на Вселената , чак до самият безкрай.

Четири месеца по- късно:

– Какъв чудесен ден!- каза доктора ,като се обърна към просълзена майка.Тя успя само да кимне, защото буца от емоции бе заседнала в гърлото ѝ .

– Можете да отведете дъщеря си.- каза възрастният човек на излизане.– На Рецепцията е епикризата и всички необходими документи за изписването на Елена.Грижете се за нея– усмихна се той.

Майката на Елена беше приготвила за дъщеря си дрехи и обувки за изписването , от болницата.Момичето беше доста отслабнало и дрехте ѝ стояха отчайващо широко.

-Искаш ли да отидем да обядваме в някой добър ресторант.-предложи майката- изглеждаш толкова слабичка.

-Идеята ми се струва добра- отговори Елена- но първо да купим цветя.

-Цветя ли?

-Да , цветя.Дали има сини цветя?

– Сини цветя? Ами да проверим през пролетта какви сини цветя бих ме могли да намерим.Но после отиваме да обядваме ,нали?

– Ще обядваме по- късно , нека първо да отидем на едно друго място.

Половин час по- късно двете жени стояха пред трите паметни плочи със синьо- лилави зюмбюли в ръцете си.Елена коленичи пред гроба на баща си и подреди цветята. Вече беше разбрала странното му поведение.Той и беше помогнал по страннен начин, там от одвъдното.Беше я отклонил от погрешно и ненавреме поет път. Нямаше обяснение за този страннен сън и знаеше , че е по -добре да не споменава за него. Но в едно беше сигурна: когато се нуждаеш от помощ , тя може да дойде отвсякъде стига да си готов да я приемеш или може би някой да се помоли за нея. От кончината на баща ѝ бяха изминали десет годин, но той още бдеше над нея . Елена докосна с ръка снимката на мраморната плоча и произнесе много тихо :

-Благодаря ти ,татко!

След което избърса изтърколилата се сълза по бузата си , обърна се към майка си и каза:

– Татко е при баба и дядо и всичките са много добре.

Deja una respuesta

Tu dirección de correo electrónico no será publicada. Los campos obligatorios están marcados con *

es_ES
bg_BG es_ES